Имаше болка след всяка тренировка, но аз бях решена да не спирам и да не се предавам – Ели Лазарова, участник в кампанията „Вдъхнови“
Продължаваме с вдъхновяващата история на Ели:
Аз съм Ели Лазарова, на 29 години от Варна. Работя в казино и съм рекламно лице. Страстта ми към спорта се зароди, когато преди няколко години се сблъсках с така наречените паник атаки. Положението се влоши още повече, заради нездравословния начин на живот, който водех – работех на две места повече от 16 часа на ден, енергийните напитки и кафето с които се опитвах да компенсирам липсата на нощен сън и ежедневните преяждания със сладко и тестени изделия. Загух нощния си сън и се наложи да приемам медикаменти, за да овладея атаките. Тогава реших да взема нещата в свои ръце и открих, че редовното спортуване би ми помогнало доста в тази насока. И така попаднах в залата. С течение на времето и много положени усилия, успях не само да върна съня си и енергията, но да повярвам в себе си отново и да започна да изграждам здравословна връзка с храната.
В последствие заради получена травма, последва остро изкривяване на гръбнака ми и прешлените в долният край на опашката са премазани. Те притискат и нервни окончания в комплект със сколиоза и малка херния. Мобилността в долната част на гръбнака я нямаше, не можех да се наведа напълно, а всяко натоварване било то и минимално водеше до силни болки и загуба на чувствителност в крайниците. ЯМР-то ми показа и „костно-мозъчен едем на Ес4,5 “ ,“протрузия на фиброзния пръстен на ТН11-12″ и още екстри.
Болките бяха непоносими, а становището на лекарите беше, че няма да мога да живея нормално и ще се наложи да се лиша от почти всички дейности и занимания. Заради прекарано заболяване на костната система като дете и заради нулевата ми мобилност в долната част на гръбнакът, той е започнал да се износва прогресивно, което не е нормално за моята възраст и дори ми беше казано, че инвалидната количка ме зове за в бъдеще. Споменаха, че може да има леко подобрение, но до там. Тренировките и интензивни занимания от всякакъв вид са силно противопоказни и ми бяха забранени. Беше ми забранено дори да тичам…
И така след доста време на легло, инжекции, рехабилитация, лекарства, страх и несигурност, че няма да мога да си върна нормалния начин на живот, аз се предадох…И тогава си спомних как спорта ме беше върнал към живота и ме беше накарал да повярвам, че лимитите и границите са единствено в нашето съзнание и мисли. Върнах се в залата. Започнах да тренирам според специално разработена за мен програма. Новото ми хоби беше да ходя минимум 10 км и дори понякога да тичам. Имаше болка след всяка тренировка, но аз бях твърдо решена да не спирам и да не се предам отново. И така до ден днешен, благодарение на треньора ми, който вярваше в мен, дори, когато аз самата на моменти губех надежда, днес мога да се похваля с един личен рекорд – мъртва тяга със завидните 24 кг. 
